Теоретични основи на половото възпитание

ИСТОРИЧЕСКИ ПРЕГЛЕД НА ОТНОШЕНИЕТО КЪМ СЕКСУАЛНОСТТА

Колкото и съвременно да звучи, половото възпитание не е от вчера. От най-древни времена, готвейки младите поколения за живота на възрастните, хората са ги подготвяли и за семейство и родителство. Естествено, всяка културна общност по различен начин го е осмисляла и осъществявала. И до днес в някои племена древните обичаи са запазени и битуват в съвремието.

 Въпреки големите различия в целта и начините на осъществяване на половото възпитание, има общи черти в разнородните култури – това е признаването на голямото място на сексуалната сфера на живота. От древните цивилизации са останали образи, които разкриват особено преклонение пред детеродните органи, символизиращи животворното начало и плодородието. Женският образ става носител на семантични послания, особено по време на матриархата. По-късно женските божества се изместват от мъжки, символиката често е фалична. В големите стари цивилизации женското и мъжкото начала са взаимно допълващи се, две страни на едно и също нещо. В древнокитайската митология женското начало „ин” е първо, то символизира всичко тъмно, студено, влажно, меко, пасивно, податливо. Мъжкото начало „ян” е светлина, сухота, твърдост, активност, мощ. Две полярни космически сили правят възможно безкрайното съществуване на Вселената чрез своето взаимодействие.

В други митологии луната, земята и водата са женското начало, а слънцето, огънят и топлината – мъжкото. Често божествата съвместяват в едно мъжкото и женското начало – в Индия – Адити, кравата-бик, и Шива; в Египет – Ра; в Гърция – Хермафродит; двойнствена е версията в християнството за първочовеците Адам и Ева. Някъде се смята, че децата са андрогинни (носители на белезите на двата пола) до определена възраст. Затова инициацията, макар и различно осъществявана, съществува в повечето култури все с един и същи смисъл – превръщането на децата в големи мъже и жени.

В древна Елада голото, хармонично и красиво тяло се издига в култ. В стара Индия съществува философско отношение към сексуалния живот, което води до създаването на „Кама сутра” и храмовете Каджорахо и Конарак.

В целия дохристиянски свят съществува естествено отношение към сексуалността, тя е просто една от страните на живота. Децата отрано, спокойно и спонтанно се срещат с нея, подготовката им за сексуалния живот е елемент от общото възпитание.

При християнството всичко, свързано с тялото, придобива нечист характер. Аскетизмът стига дотам, че плътта бива подтискана и малтретирана. Девствеността получава мистична ценност. Само продължаването на рода е някакво оправдание за сексуален живот, и то непременно в рамките на брака. Единствено по време на карнавалите се възраждат някои от традициите на древните оргиастични празници. Ренесансът донася освобождение, разкрепостяване на духа и тялото, но скоро буржоазната култура издига идеала на самоограничението, цензурата, дисциплината на езика и тялото. Тези особености на буржоазния морал се проявяват ясно в педагогическата мисъл от това време. Образът на детето е неясен – то е самата невинност и чистота, но в същото време при него естествените прояви на сексуалното развитие не са скрити и подтиснати. Така грижите за запазване на детската „чистота” се конкретизират до изолирането на децата от всякакви знания и опит по отношение на пола. Дори момчетата и момичетата се отделят от най-ранно детство. Псевдомедицински доводи въздигат половото въздържание в медико-биологически императив. В това време (18-19 в.) сексуалният живот става обект на изучаване от медицината, правото и други науки, което разкрива неговата многоаспектност. На отделените от възрастните деца започват да се дават някакви знания, като в същото време педагозите се стремят да запазят тяхната „невинност”. В педагогическата наука половото възпитание заема своето място, но е подчинено на господстващите възгледи за „педагогизацията на детската сексуалност” и „психиатризацията на сексуалните наслади”. Целта на това възпитание е не скриване на половия живот, а формиране на друг тип сексуалност – репресирана за жените и деформирана за мъжете. В същото това време се размива традиционата система на полова стратификация. Жената навлиза в общественото производство, социалните роли не се формират по полов признак. Повече и по-различни отговорности поема жената, а това води до необходимостта от либерализиране на отношенията. Традиционните идеали за маскулинност и фемининност се разчупват, поляризацията отпада, те стават по-богати, противоречиви и индивидуално значими.

Днес обществените отношения още повече засилват присъствието на жената. Социалната й роля е значително променена – семейството е преобладаващо от нуклеарен тип, съвременните технологии заличиха разликата между мъжки и женски професии, домакинството не е доминантна дейност за жените. В центъра на днешната ценностна скала не е семейната група, а индивидът. В общ план сферата на забраненото се стеснява, променя се отношението към тялото и към емоциите. Променят се обществените, семейно-брачните отношения и половият символизъм. Традиционните нагласи се срещат със съвременните тенденции – акселерацията, либерализираните отношения, свободното съжителство, разводът като изход от несполучлив брачен опит и др. През 60-те години на ХХ век светът бе разтърсен от сексуалната революция, която промени отношението му към сексуалната сфера на живота. За няколко години между поколенията се отвори пропаст, що се отнася до културата и ценностната скала. Сексологичната наука получи нов подем, формирал се като необходимост на съвременния живот. Характеристиките на сексологията отразяват цялата сложност и многообразие на днешното битие.

ИНТЕРДИСЦИПЛИНАРНА СЪЩНОСТ НА СЕКСОЛОГИЧНАТА НАУКА

Съвременната сексология обединява научните постижения на предходните поколения и изследванията на пола в днешно време. Проблемите на живота налагат към сексуалните аспекти да се подходи от различни страни. Така се оформя един триъгълник, едната страна на който образуват биомедицинските, втората – социокултурните и третата – психологопедагогическите изследвания. Едностранното разглеждане на сексологичните проблеми води до непълни данни и изводи. Генезисът на тази наука е бавен и мъчителен. Началото й е в медицинските дисциплини – антропология, невропатология, психиатрия, биология, анатомия, неврофизиология, генетика, ендокринология, ембриология. Социокултурните аспекти се проучват от литературознанието, фолклористиката, етнографията, историята, социологията, демографията, културологията. Психо-педагогическата страна на сексуалността е обект на психологията (с нейните разновидности – възрастова, сооциална, диференциална), педагогическите и други обществени науки.

Интеграцията на изброените научни области е особено важна, когато се разглежда такова многоаспектно понятие като сексуалността. От друга страна, абсолютно необходимо е задълбоченото монодисциплинарно изследване – това засилва потребността от коопериране на науките. В резултат на посочените тенденции се е оформил комплексен, а след това – интегративно-системен подход към сексологичните явления.

Групирането на науките, отнасящи се до сексуалността, в три основни групи, подсказва и формирането на основните концепции за нея – от биологични, социални и психологически позиции. По този признак се оформят трите основни течения в теорията на половото възпитание – биологизаторско, социологизаторско, когнитивно-генетично.

ОБЗОР НА ОСНОВНИТЕ ВЪЗГЛЕДИ ЗА СЕКСУАЛНОСТТА И ПОЛОВОТО ВЪЗПИТАНИЕ

Хронологично първи възникват биологизаторските теории – в края на 19 в. в Западна Европа, като третират най-вече медицинския аспект на проблема. Дълго време той се разглежда само като такъв. В началото на 20 в. въпросът за детската сексуалност започва да се поставя и от други гледни точки. Биологизаторският подход лансира идеята, че „човек е биологическа субстанция, той е зависим и фатално предопределен от биологически заложеното в него; цялото човешко развитие е в резултат на инстинктите, които носи в себе си”. Игнорирането на социалната същност на човека прави този подход до голяма степен схематичен и беден. Но благодарение на тези първи интереси и стъпки в изучаването на проблема се стига и до важни постижения – въпросът за половата идентификация, диференциация и половите роли се откроява, отчита се значението на играта като дейност, проявяваща половите различия; отбелязва се ролята на подражанието; визира се половият дипсихизъм; връзката между половото развитие и формирането на личността; значението на съвместните за двата пола дейности. Оформя се мнението, че възпитанието съдържа в себе си половата просвета, че то може да се реализира в процеса на общуване. Известни представители на това научно течение са Стенли Хол, В. Щерн, Р. Бърнс (САЩ), З. Фройд (Австрия) и последователите му Ж. Лакан (Франция), Е. Ериксон, У. Бронфенбренер, Б. Спок, Ф. Додсън (САЩ), Г. Гуг-Хелмут, М. Клайн (Германия) и др. Особено внимание заслужава Зигмунд Фройд, който поставя началото на цяло идейно течение в психологията с многобройни почитатели по света. За първи път Фройд търси корените на някои патологични депресивни явления дълбоко в подсъзнателното, в механизма на идентификацията, който по-късно се превръща в средство за анализ и за осветяване на някои онтогенетични процеси, при които детето се оформя на основата на значими образци. Универсален механизъм се явява идентификацията с родителя от своя пол – според автора това е форма на удовлетворяване на сексуалните желания на детето (на момчето – към майката; на момичето – към бащата). Фройд приема, че половата идентификация на децата съвпада по време с етапа на първоначално формиране на личността, като половите инстинкти са основа за изграждане на енергетичната й база. Узнаването от момчетата на анатомичните разлики между двата пола предизвиква у тях”кастрационен комплекс”, страх да не изгубят гениталиите си, което от своя страна според Фройд спомага за формиране на абстрактно обективно мислене и по-високо ниво на нравственост у тях. Самостоятелното добиване на тези знания е първият етап на отдалечаване на децата от възрастните. Децата имат свой собствен сексуален живот, не винаги осъзнаван от родителите, който има закономерни етапи. Това виждане на Фройд по-подробно ще разгледаме по-нататък.

Теорията за инфантилната сексуалност и латентния период са подлагани на много критики. Издигането на либидото като основен двигател на човешката психика; идеята, че човекът е „биологично същество, в основата си сексуално” са основни характеристики на фройдовия „пансексуализъм”. В разработките си Фройд развива понятието „сексуалност”: „Преди всичко сексуалността се отделя от своята твърде тясна връзка с гениталиите и се разглежда като по-обща телесна функция, която има за цел удоволствието и само опосредствано служи на целите на възпроизводството”. Фройд концентрира вниманието към онтогенетичното развитие; разкрива социалните фактори за някои форми на сексопатология; откроява значението на сексологията в различните й аспекти – връзката между сексуалните и несексуалните преживявания и трансформацията на едните в другите. Новаторска е идеята на австрийския психиатър за миналия личностен опит като източник на психосексуални проблеми; за значението на ранните детски преживявания и най-вече на половата идентификация.

През 20-те години на 20 в. фройдизмът става водеща теория в световен мащаб. Широкото прилагане на фройдовите постулати в психоанализата става тяхна практическа проверка. Така се очертават основните недостатъци на цялостните му възгледи. В работата си последователите на Фройд започват да поправят и доразвиват теорията му, като създават ново, неофройдистко течение. Разширява се обемът на движещите сили в човешката психика, като в същото време биологичното начало (инстинктът) запазва приоритетното си място.

Второто основно течение в теориите на сексуалността поставя в центъра социалната среда като детерминантна на личността. Многобройните теории със социологизаторски подход имат обща основа – ефектът на прякото подкрепление. Научната обосновка се опира на принципа на условните връзки – чрез подражание на образци за мъжко и женско поведение, като положителните прояви получават социално подкрепление. Пионери на социологизаторските идеи са Дж. Мани и Р. Столер (САЩ). Съвременните им последователи залагат повече на подражанието, отколкото на непосредственото подкрепление. Положително явление в тези тенденции е това, че се отчитат психологическите различия на двата пола; препоръчва се обучението на децата в културните еталони за мъжко и женско поведение и усвояване на типични полови роли, като в същото време се обръща внимание на относителността на тези еталони. Представители на това течение са Л.А.Делузиа, А.А. Саарио, М. Мийд, Х. Бари, М.К. Бекон и Й.Л. Чайлд (САЩ). При този подход особено интересни са социокултурните изследвания. Те дават представа за това как се променя идеята за социалните роли на половете в обществото като цяло; елементите на социалната култура и тяхното вариране; стратификация на социума и субкултурата и др. Така е установено, че при 110 култури в 82% еталоните за поведение идеализират хипотоничното момиче и хипертоничното момче. Социологизаторските идеи се споделят още от Х. Гинът, Дж. Белоти, П. Мусен, Дж. Конжер, Дж. Каган, О.Х. Моури, Ф. Данхауер (САЩ) и др.

Интересно е развитието на разглеждания подход в психолого-педагогическата мисъл в Съветския съюз. Десетилетия съветските идеи определяха облика на цялата източноевропейска наука. В идеологическо отношение най-зависими бяха обществените науки. Социологизаторските идеи в СССР се пропагандират от А.Б. Залкинд, А.С. Залужни, С.С. Моложави и др., които смятат, че „за да бъде разбран човекът, е достатъчно, вместо да бъде изучаван той, да се анализира неговата среда”. Механизирането на подхода към детето стига дотам, че то се разглежда като обикновен елемент: „организмът функционира не като индивидум, а като неотделима част от колектива, извън който е немислимо нито едно движение на тялото, нито една, дори най-интимната реакция… детето расте не като индивид, а като социална, колективна частичка”(А.Б. Залкинд). По времето, когато в СССР педологията има свое място вдъв възпитанието на детето в предучилищна възраст, се разгарят оживени дискусии с представителите на биологизаторското течение – Е.А. Аркин, И.А. Арямов, П.П. Блонски и други. След официалното отричане на педологията прекъсват изследванията на детската сексуалност и свързаните с нея педагогически въпроси. Едва в края на 50-те години отново се появява интерес към тази проблематика, но подходът вече е нов.

Когнитивисткото течение се заражда през 70-те години на 20 век. В основата му лежи познавателно-еволюционния подход, който утвърждава двата принципа на полова социализация на детето – научаване и идентификация. Новото в това течение е връзката между половото и интелектуалното, нравственото развитие на детето – т.е. осъзнаването на себе си (идентификацията) се осъществява чрез динамични знания за половете, социалната роля и обществената им ценност. Идентификацията се определя като съзнателен феномен, а не безсъзнателно подражание. Теоретично се очертават етапите й:

  • І – усвояване на типично за пола поведение
  • ІІ – осъществяване на представите за бъдещите функции на двата пола
  • ІІІ – разкриване на възможните пътища за усвояване на жизнения опит на двата пола

Тези три равнища се конкретизират чрез съответните познания и социални задачи, съчетани с набор от най-благоприятни социални предпоставки.

Първото равнище се дели на три стадия – ранен (2 г.), предучилищен (2-6 г.) и начален училищен (7-10 г.). Вторият стадий се определя като най-сензитивна възраст спрямо полоролевото усвояване; като възраст на усилено полово диференциране на поведението.

Най-изявени представители на това течение са Л. Колберг, Дж. Сканцони, В. Емерих, Ф.А. Кац (САЩ). Преобладаващите съвременни европейски възгледи за детската сексуалност и половото възпитание застават на подобни позиции. Специализираната литература на руски език ни дава възможност да се запознаем с трудовете на М.С. Мухина, Д.В. Кочетков, В.И. Лапик, В.Б. Каган, Д.В. Колесов. Разработките им са в областта на семейното полово възпитание; психологическите и педагогическите аспекти на половата идентификация и диференциация; психосексуалното развитие. Цялостна концепция за половите роли и обусловеността им в социокултурен и социално-психологически план създава Игор Кон, който изтъква половите различия като съвкупност от психофизически и социално-психологически особености, а те от своя страна са в пряка зависимост от конкретното общество. Той изяснява половите роли във връзка с дадената нормативна система, близостта и разликите между „полови роли” и „полови различия” и педагогическия аспект на отношенията между тях. Изтъкнатият психолог формулира влиянието на половата принадлежност на човека върху социалното му поведение и статус (пропорция между биологичните константи и социалните детерминанти). Авторът предлага разглеждане на сексуалните въпроси от психологически позиции; исторически обзор на развитието на сексологията и основните възгледи, които съществуват в нея. Така той отделя три основни идейни групи, които най-общо се припокриват с делението на биологизаторско, социологизаторско и когнитивистко течение. Трите алтернативни теории за половата социализация и формирането на половата идентичност са следните:

  • Теория на идентификацията – психоаналитичен подход, с неопределено основно понятие, което може да означава и „уподобяване на себе си на друг, и подражание, и отъждествяване с друг”.
  • Теория на половата типизация – има за база теорията за „социалното овладяване” и разчита на механизмите на психичното подкрепление, като така се усвояват половодиморфичните образци на поведение. Тази теория е механистична, детето е само обект, но не и субект на социализацията, няма обяснение за вариативността на половите стереотипи.
  • Теория за самокатегоризацията – „опира се на когнитивно-генетичната теория, подчертава познавателната страна на този процес и особено значението на самосъзнанието”. Уязвимото място на тази теория е в това, че полово-ролевото диференциране на поведението започва при децата много по-рано, отколкото у тях се формира стабилно осъзнаване на половата им идентичност.

Авторът разкрива ценните достижения на всяка от тези теории и ги възприема не като алтернативни, а като взаимно допълващи се. Те описват процеса на полово социализиране от различни гледни точки, които в своята съвкупност дават по-богата информация за феномена полова социализация. Нов подход е този процес да бъде разглеждан като аналогичен на усвояването на езика или на всяка друга система от правила.

А.И. Жаворонко, А.Г. Хрипкова, Н.В. Плисенко изследват личните взаимоотношения в зависимост от половия диморфизъм; закономерностите на половото развитие на децата и емоционалния им живот; биологичните, психологичните, социалните и педагогическите аспекти на половото възпитание. Отчитайки близостта между общото и половото възпитание, А.Г. Хрипкова предупреждава, че има опасност задачите на половотo възпитание да се разтворят в общите задачи на възпитанието.

БЪЛГАРСКИ ОПИТ В ПОЛОВОТО ВЪЗПИТАНИЕ

У нас за първи път темата за половото възпитание се поставя от Сава Гановски през 1940 г. Сред българските автори безспорно д-р Т. Бостанджиев най-често се спира на въпросите за половото възпитание на децата. Идеите му за семейното полово възпитание се доразвиват от д-р Р. Бостанджиев, понастоящем най-популярния ни сексолог. Изследвания, посветени на половото възпитание след предучилищна възраст, публикуват В. Йончев (1969), Бр. Папазов (1969), И. Ванкова (1965), Бр. Братанов (1971), З. Станчев (1971), Д. Трайков (1977), Ст. Маркова и М. Апостолов (1983), Ст. Дудчев (1982) и др. Половото възпитание на децата в предучилищна възраст е обект на изследване от Е. Петрова (1975), Г. Енева (1976), Н. Витанова (1976) и др. сериозна разработка на проблема предлага Ст. Динчийска (1988), която обръща внимание не само на теоретичните постановки, а изследва и педагого-психологическата страна на предучилищното и половото възпитание. В новия век по проблема вече се говори открито, изучава се в педагогическите специалности, има много публикации и книжки. Заслужава да се спомене доц. Д-р Рени Христова-Коцева с многобройни публикации в специализираната педагогическа литература (2001-2008). Днес изобилна информация предлага интернет и многото сайтове за родители и възпитание.

Налице е по-стабилен интерес към тази проблематика.Появиха се доста преводни книги, доскоро недостъпни за масовия читател. Не всички от тези книги са в достатъчна степен сериозни, научни или пък приложими за нашите условия и културни традиции. Факт е увеличеният брой публикации от практикуващи педагози, които проявяват интерес към половата социализация на детето. И все пак става дума за изолирани проучвания, с недостатъчна представителност и лонгитудиналност. Необходимо е по-широк научно изследване, което да доведе до създаване на цялостен механизъм за полово и предбрачно възпитание на младото поколение. Доскорошните опити за полова просвета изключваха не само предучилищната, но и началната училищна възраст.

Към трудностите на ранното полово възпитание се прибавят и създадените традиционни представи за отношения между половете. Петте века турско господство консервират патриархалната уредба на българското семейство от 14 век. Тя става начин за опазване на народностната самобитност. Макар и еволюирала до известна степен, патриархалността е типична черта за българското общество дори и след Освобождението. Независимо от коренно променения бит, в народностното съзнание се запазва представата, че жената е по-некачествено природно създание, че нейната роля се изчерпва с домашната среда. По тази причина еманципацията у нас доби уродлива форма – жената не се освободи от тежкия домакински труд и отговорностите за децата, а само прибави нови ангажименти – обществен труд наравно с мъжа, нерядко в съвсем мъжки сфери на дейност, свързани с тежък и вреден физически труд. Съвсем живи, и до днес битуват пословици и поговорки, определящи подчинената роля на жената: „Мъжът ходи къде ходи, все в семейството си се прибира”;”Мъжът може да изнася от къщата с кола, но жената не може дори с върха на игла”.

Понастоящем не са изключение случаите, в които главата на семейството стои в къщи, депресиран от липсата на „подходяща” работа, докато жената работи на 2-3 места, нерядко и в чужбина – далеч от близки и семейство, но все в името на семейството. В същото време мъжът взема решенията, защото той е „главата”.

Днес отношенията между тази „глава” и „домакинята” (която също е с професионални и обществени ангажименти) преживяват период на катарзис. Нерядко тези отношения се усложняват от намесата на по-старото поколение, което е с още по-закостенели патриархални представи, а все по-често на поколенията се налага да живеят заедно. Така е по-лесна издръжката на домакинството, а и покупката на отделно жилище става все по-трудна.

От друга страна, може да се говори и за т.н. „сексуална свитост на българина”. Бурната ни историческа съдба е създала своеобразен „сексуален аскетизъм” у народа, тъй като все се е налагало личните удоволствия да бъдат жертвани в името на по-висок идеал – в освободителните борби, икономически катаклизми или за идеологически цели. Векове наред половото възпитание се е осъществявало спонтанно, в процеса на съвместния бит и празнична обредност. Затвореният живот в българското общество започва да се пропуква в 19 в., а през 20 в. промените са толкова много и така дълбоки, че не могат да се сравнят дори с всички предходни векове, взети заедно. Обществените трусове променят изцяло бита, докато народностното съзнание еволюира по-бавно. По тази причина съвременните условия на открит, свръхинформиран, нетрадиционен живот носят много неприятни изненади.

СОЦИАЛНИ ПРЕДПОСТАВКИ И НЕОБХОДИМОСТ ОТ ПОЛОВО ВЪЗПИТАНИЕ

Обществеността все по-често се среща със случаи, достойни за черни романи –изоставени, малтретирани или умъртвени нежелани деца; изключително ранни раждания или криминални аборти; венерически болести и СПИН…

Общата криза на живота доведе до задълбочаването на проблеми, чиито корени са назад в миналото, но доскоро тяхното обсъждане не бе прието. Макар непълни и нередовни, статистическите проучвания на социалната ни действителност регистрират тревожни тенденции. Явления, за които мислехме, че са останали в историята, добиват съвременно звучене. Днес венерическите болести са в по-голямо разнообразие и разпространение от когато и да било. Още през 70-те години у нас те бележели темп на увеличаване (1974-1978 – 138%) и са били известни 23 разновидности. И това е по времето, когато в Европа те намаляваха, а СПИН не съществуваше. Сега, когато порнобизнесът и проституцията съществуват почти легално, венерическите болести просто не се поддават на регистриране.

Липсата на сексуална култура води до още два големи социални проблема – „излишните„ деца и абортите. За 2004 г. при родени 70 000 деца са направени 47 000 аборта. Същевременно лекарите смятат, че половината от абортите не се отчитат. В момента оглавяваме европейската класация по брой изоставени деца – за 2007 г. те са над 2 000, като голям процент от тези деца са с тежки и нелечими увреждания, често в резултат на неуспешни опити за прекъсване на нежелана бременност. За тези деца шансът за осиновяване е почти нулев. При това бездетните семейства у нас са 200-300 000. Много от тези деца са родени от непълнолетни или малолетни майки, които не са в състояние да се грижат за децата си. Все още сме в челната класация на Европа по брой деца, родени от майки под 19 г. възраст. Всички тези проблеми имат една основа – изпреварващото физическо съзряване и в същото време – късното социално съзряване на младежите. По данни от статистиката пубертетът при българските момичета започва между 7-13 год. възраст, а при момчетата – 9-15 год. възраст. Ранният пубертет донякъде е причина за по-ранното начало на половия живот – около 14-15 год възраст.

Тревожна е тенденцията за увеличаване броя на разводите, респективно – на травмираните деца. За 10 години те са се увеличили с 130%. В днешно време абсолютният брой на разводите намалява – причините за това са може би в емиграционната вълна, отнесла младите ни хора зад граница. Или в наложилата се тенденция за съжителство без брак. Намалява броят на сключените бракове и родените деца, отрицателният прираст и застаряването на населението са документирани демографски явления.

Криминалните колони и новините по медиите са изпълнени с престъпления от сексуален характер – насилвани са не само жени, а и деца и старци. Този вид престъпност добива все по-садистичен облик, с тежки физически и морално-психически травми за жертвите. А Интернет все още навлиза в реалния ни живот.

Социалните проблеми, чийто корени можем да търсим в липсата на навременно сексуално възпитание, са много повече от изброените. Не беше отделено достатъчно внимание на СПИН, чийто бум все още предстои.

Откритите, видими социални явления са само върхът на айсберга. Специалистите сексолози се срещат с друг вид последици на неправилното или липсващо полово възпитание. Те са скрити, дълбоко личностни, често проявяващи се под съвсем „несексуална форма” и създаващи „тихия ад” на човешкото ежедневие. Различни сексуални дисхармонии се коренят в „неумението да се формира половата роля” – т.е. в липсата на „правилна нагласа на мъжете и жените към тяхната сексуалност и познаване предпоставките за щастлива общност”. Именно познаването на типичните мъжки и женски особености във физиологичен и психологически план могат да предпазят от разочарование в брака. Липсата на знания от този род водят до т.н. „психическа несъвместимост”, която често е резултат от необосновани очаквания и липсата на откровен диалог между брачните партньори. Смята се, че тази и редица други „общи” причини са само евфемизми на сексуалното несъответствие. Скритият характер на тези проблеми не позволява достатъчно представителни изследвания, но сексолозите допускат, че около 50% от разводите „имат в основата си наличието на сериозни дисфункции в половото общуване между съпрузите”.

Конфликтите в общуването не се изчерпват със семейното общество. Не само според З. Фройд неврозите се коренят в детството. Тайно придобитите знания за сексуалния живот се противопоставят на нежната привързаност към родителите. Изопачените неясни детски представи могат да дбият патологичен характер, тъй като продължително време детската душа се раздвоява. Ако детето навреме, в семейството си получи нужните знания по подходящ начин, първото съмнение в родителския авторитет просто няма да се появи. Невинната лъжа за щъркела, зелката и други поетични образи се превръща за детето в доказателство за двуличието, фалша и лицемерието на възрастните. Според М. Фюгнерова „душевното състояние, предизвикано от такива конфликти, може да остане за цял живот, обаче прикрито и незабележимо,защото то се проявява не направо и този, който го притежава, не може да разбере за съществуването му”.

От друга страна, скриването на някакъв факт неминуемо се забелязва от детето и това предизвиква повишен интерес към забранената област. Към нормалната детска любознателност се прибавя изостреното любопитство,детето „търси начин да се добере до тайната. И то действително се добира до нея”.

Сега, във времето на еротизиране на масовата култура, това не е много трудно. Опасността идва от факта, че така се определят образците за поведение на младите поколения.

Явленията и проблемите, които посочихме, не изчерпват значението на навременното и подходящо полово възпитание. За по-лесно ги групирахме като социални и личностно-значими, но в действителност те са взаимно свързани и обусловени. Макар и нецялостно засегнати, фактите ни убеждават в необходимостта от изграждане на правилно отношение към сексуалната сфера на живота.